Пещерите са една от многовековните тайни на природата. С разкриването на тайните и изучаването на проблемите, свързани с тези своеобразни феномени, се занимава науката спелеология. Самият термин за първи път е въведен от френския историк Емил Ревиер и е възприет по целия свят чрез неговите трудове. Думата спелеология най-общо означава наука за пещерите – от гръцки “спелайон” – пещера и “логос” – наука.

Цялостна представа за пещерите може да се получи, когато се обединят и синтезират сведенията и резултатите, получени от различни области на човешкото познание. При изследването на пещерите се съчетават усилията на широк кръг специалности – геология, химия, геоморфология, хидрогеология, биология, археология, топонимия, фолклористика и др. Една от най-характерните особености на спелеологията е, че обединява усилията на спорта и науката при разрешаването на своите проблеми.

Както вече отбелязахме, пещерите не са владение само на изследователите и научните работници. Природата е създала в тях толкова красиви неща, че веднъж, който има щастието да ги зърне, се връща отново и отново в тези подземни дворци. За това самите пещери се превръщат в места на естетическа наслада и отмора, което е наложило благоустрояването на най-красивите пещери и подготвянето им за масови посещения от туристи.

Най-ранните сведения за пещерите в България са намерени в ръкописите на Петър Богдан от 1640 г., които съдържат ценни географски и исторически сведения за България и Влашко. Следващи данни се откриват чак през 19 век, където за първи път се публикува туристическо описание на пещера в България. През 1915 г. излиза книгата “Карстови форми в Западна Стара Планина”, написана от географа Жеко Радев. 7 години по-късно в България се започват системните биоспелеологични проучвания, с които се поставя началото на научните изследвания в пещерите в България.

На 18 Март 1929 г. научни работници, учители, туристи и любители на пещерите учредяват Първото Българско Пещерно Дружество. Започва активно сътрудничество на дружеството с БТС и се основават първите пещерни клонове (гр. Дряново). След 9.09.1944 г. се организират и първите пещерни бригади с подкрепата на БАН. Проучват се едни от най-красивите пещери в България в районите на Лакатник, Карлуково, Златна Панега и Враца. През 1949 г. Българското Пещерно Дружество преустановява своята дейност по решение на “народната власт”. Продължават научните изследвания в институти на БАН и в Софийския Университет.

След възобновяване на дейността на БТС през 1957 г. се заражда идеята за създаване на Комитет за Пещерен Туризъм към него и на следващата година той се учредява. През 1963 г. е проведена първата национална конференция по спелеология, по време на която Комитетът за пещерен туризъм се преобразува в Републиканска комисия по пещерно дело и пещерен туризъм (РКПДПТ). През 1965 г. учителят от Чепеларе Димитър Райчев организира първата пещерна сбирка, която по-късно се разраства през 1980 г. в пещерен музей – единствен и до днес на Балканите. През 1972 г. РКПДПТ се преименува на Българска федерация по пещерно дело, а през 1991 г. – на Българска Федерация по Спелеология. В момента в БФСп членуват над 30 клуба.

От самото начало на съществуването си БФСп работи в няколко основни насоки:

- приобщаване на нови членове, чрез провеждане на различни курсове;

- подготовка на инструкторски кадри;

- подготовка на спасители (която води началото през 1974 г., когато се създава Аварийно-спасителния отряд към Федерацията);

- проучване на българските пещери (през 1972 се създава Главната картотека на българските пещери);

- развитие на пещерния туризъм, чрез благоустрояване на пещери (Първата благоустроена пещера е Бачо Киро, гр. Дряново – 1929 г., Леденика, Враца – 1961 г., Магура, с. Рабиша – 1961 г., Съева дупка, с. Брестница – 1967 г., Орлова Чука, с. Пепелина – 1970 г., Снежанка, Дяволското гърло – 1977, Ягодинска – 1982, Ухловица – 1983, Ахмедова дупка – 1988, всички в Родопите, Зандана, гр. Шумен - 1987). През 1981 г. се изгражда Националния Пещерен Дом в Карлуково.

- опазване на пещерите;

- международна дейност (български спелеолози са прониквали в Снежна, Полша, - 640 м, Гуфр Берже, Франция, -1 122 м, Сплуга де ла Прета, Италия, -878 м, Пиер сен Мартен, Франция, -1 332 м и др.);

Тема 2. Понятие за карст. Карстообразуващи скали. Карстов процес

Карстообразуващи скали

Карстовите процеси се развиват само там където има скали, лесно разтворими от водата. Такива скали са варовиците, доломитите, мраморите, гипсът, каменната сол. На цялата планета тези скали заемат 30% от сушата. По своя химичен състав те се делят на карбонатни скали и изкопаеми соли. На изкопаемите соли няма да обърнем внимание, тъй като в България пещери в каменна сол няма.

От карбонатните скали най-голямо значение имат варовиците и мраморите. Те имат еднакъв минерален състав, но различен произход и свойства. Чистите варовици са бели, но в зависимост от примесите, които съдържат, цветът им може да бъде жълт, сив, черен, зелен, дори червен. Примесите обикновено биват от глина, магнезит, доломит, железни окиси, пирит и силикати. Главният материал от който са изградени е калцитът и по-рядко – арагонитът.

По произход варовиците са органогенни и са образувани чрез спояването на варовити черупки и скелети на умрели морски животни или химически образувани, чрез обикновено химическо утаяване на океаните в топлите морета.

Карстов процес – същност и фактори

Карстовият процес е процес на разрушаване, разтваряне и размиване на карбонатните скали, който води до формирането на характерни карстови образования на повърхността и различни кухини под нея. Местностите, в които активно протичат карстови процеси, се наричат карстови райони.

Основен фактор за протичане на карстов процес е водоразтворимостта на карбонатните скали. В чистите варовици, при температура 15⁰ – 16⁰ 1 кг калцит се разтваря в 75-76 л вода.Трябва да се отбележи, че когато варовиците имат примеси, разтворимостта протича много по-трудно. Друго важно значение за разтворимостта има спойката между кристалчетата на калцита. Когато тя е по-слаба те се разтварят по-лесно и обратно.

Основният начин, по който се разтварят скалите, е чрез течащата по тях дъждовна вода. Това се дължи на разтворения въглероден двуокис в нея, който тя поема от въздуха. По този начин водата се превръща в слаба въглена киселина, или

H₂O + CO₂ « H₂CO₃

Слабата въглена киселина реагира с калциевия карбонат, като образува кисел калциев карбонат, който е разтворим. Водата го размива и отнася със себе си. По този начин водата разтваря калцита. Целият процес е тъй нареченият химичен път за разрушаване на скалите от водата и се нарича корозия.

Водата разрушава скалите и по механичен път. Когато водата влезе в пукнатините на скалите, със себе си тя носи и голямо количество твърди частици. Чрез тях тя разширява и разрушава пукнатините. Този начин на разрушаване на скалите се нарича още ерозия.

Съвкупността от двата процеса – корозия и ерозия, се нарича окарстеняване на скалите.

Освен водоразтворимостта на карбонатните скали, друг важен фактор за протичане на карстовия процес е водопропускливостта на скалите. Това качество на скалите зависи от тяхната напуканост, пористост и кавернозност. Пористостта е важна за насищането на скалите с вода. При най-плътните варовици тя е до 0.1 %, а при черупчестите тип (органогенни) – до 60%. Водонепроницаеми скали обикновено се срещат рядко.

Пукнатините се образуват в скалите през всички етапи на тяхното образуване, като се започне от тяхното втвърдяване, нагъване и изветряне. При карстовите процеси важна роля играят тектонските пукнатини. Те се образуват под влиянието на вътрешните сили при движението на земната кора и биват два типа:

- пукнатини на скъсване: Те са отворени и имат неравни стени.

- пукнатини на срязване: Те имат гладка повърхност и се наричат още тектонски огледала.

Тема 3. Карстови форми – видове и принципи на образуване

Карстовите форми биват повърхностни и подземни.

Повърхностни карстови форми

Разкритите на земната повърхност карбонатни скали са силно разядени, покрити с канали, дупчици и вдлъбнатини. Каналите са с най-различна ширина и дълбочина – от няколко сантиметра до няколко метра, а между тях се издига неразрушена скала, обикновено назъбена като гребен. Тези повърхностни форми на карста носят общото наименование – кари. Тези форми се формират в продължение на стотици хиляди години от атмосферните води. В образуването на карите, макар и слабо, е изразено и механичното действие на водата, а ако върху скалата има почвен слой, в процеса на разрушение вземат участие и различни органични киселини. При продължително окарстеняване, острите гребени между каналите постепенно се заоблят, а скалите се разпадат на отделни карни блокове. Разрушението на карите достига връхната си точка при запълването на всички пукнатини с глинести маси. Полетата и платата с кари са безводни и необработваеми.

Друга повърхностна форма на карста са валозите. Те представляват вдлъбнатини с неправилна, предимно елипсовидна форма. Дължината и ширината им са по-големи от дълбочината. Валозите се образуват при срутването на преградните стени на големи карни жлебове или при пропадането на сводовете на подземни кухини. Понякога те са наредени в редица следвайки по-голяма или плавна пукнатина в района. Валозите могат да достигнат огромни размери, а същото така и да се сливат по между си. В този случай се говори за т.нар. карстови долини. Най-типичните карстови долини са слепите карстови долини, където атмосферните води нямат видим излаз и се просмукват през наслагите в скалите. Няколко карстови долини образуват карстови полета. Те са равни, с плоски дъна, обикновено заградени с невисоки планински хребети и възвишения.

Вдлъбнатини, при които дълбочината е по-голяма от дължината и ширината, се наричат въртопи. В много случаи дъното на въртопа води до по-големи или малки канали или пропасти, а в други е запълнено със скален материал или глина. В повечето случаи въртопите се образуват от пукнатина. Еволюцията на въртопа преминава през пет фази:

- разтваряне на пукнатината

- повърхностно слягане и разширяване на пукнатината

- странична и вертикална ерозия

- запълване и задръстване на въртопа

- отпушване – готов въртоп

Мястото, където се поглъща не само валежните и поройните води, но и цели реки, се наричат водогубилища. Активните водогубилища се наричат понори. До известна степен понорите са близки по външен вид до въртопите.

Всички карстови форми с непроницаеми глинести дъна, които са запълнени с атмосферни води, се наричат карстови блата. Те представляват плитки водоеми със замърсена вода. При внезапното отваряне на глинестото дъно, карстовите блата могат да изчезнат.

Тясна и дълбока речна долина с много стръмни до вертикални склонове се нарича каньон (ждрело). Образува се в резултат на интензивно издигане на масивите и съпътстващото го бързо всичане на реките във варовиковите скали.

Подземни карстови форми. Същност, начин и етапи на образуване

Подземни карстови се образуват се от разтворими от водата карбонатни скали и тектонски пукнатини. Последните са главно необходимо условие за протичане на карстовите процеси в дълбочина, тъй като водата не може да издълбае пещера в карбонатни скали, без наличието на подходяща за целта пукнатина. Тя действа върху скалата в две направления – като разширява (латерална корозия) и увеличава дълбочината (дълбочинна корозия) на пукнатината. Когато съответният участък от земната кора е в относителен покой, превес има латералната корозия, докато при издигане на областта се засилва дълбочинната корозия. При латералната корозия върху стените на пукнатините се образуват надлъжни жлебове, а когато корозията премине в дълбочинна, се образуват вертикални прагове.

Процесът на образуването на подземните кухини преминава през няколко етапа. Първият от тях е пукнатинният. При него атмосферните води, носещи твърди частици, се блъскат в стените на пукнатините и ги рушат. На по-широките места водата се завърта в турбулентно движение, с което увеличава разрушителното си действие. След време пукнатината се разширява значително и започва вторият етап от образуването на пещерата, наречен още – канален. Отначало карстовите канали са малки и водите изцяло ги запълват. В тях обаче водата се движи в по-голямата част от пътя си турбулентно и те стават все по-широки. Постепенно водата все по-активно разрушава и размива дъното на канала и слиза все по-надълбоко. Когато районът, в който се намират подземните канали започне да се издига, водите на подземната река слизат още по-надълбоко. Така след време водите все по-рядко изпълват каналите, реката става все по-плитка, а идва и момент, когато водата остава да съществува само в отделни езера и капе от свода само след силни дъждове. Пещерата навлиза в третия етап на развитие – натечния. Започват активно да се образуват подземни образувания като сталагтити, сталагмити и др. Наред със запълването на пещерата с образувания, сводовете й започват да се разрушават. Образуват се срутвания и дъното на канала започва да се запълва с гравитационни блокове и утайките на подземните реки и езера. Започва последният – блокажно-циментационен етап. Сводовете продължават да се разрушават и там, където пещерата е близо до земната повърхност, при пропадане на сводови части се отварят “прозорци”. При по-напреднал стадий на пропадане от пещерата остават само скални мостове и арки. Когато пещерата е далеч от земната повърхност, стават само частични срутвания на нейния свод. Образуваният гравитационен блокаж отначало е подвижен, но впоследствие блоковете се калцират и се покриват с натечни образувания. При ново поредно издигане на масива в скалите започва да се образува втори, по-нисък етаж от пещерата, който преминава също през всички описани по-горе стадии на развитие.

Видове подземни карстови форми

Най-общо подземните карстови форми могат да бъдат разделени на две групи - първични и вторични. Първичните подземни карстови форми обединяват всички подземни вертикални и хоризонтални кухини. Вторичните подземни карстови форми включват всички натечни образувания.

Първични подземни карстови форми

Практически по-голяма част от пропастите започва своето интензивно образуване след отпушването на въртопите, което позволява цялостно и бързо оттичане на водите от повърхността в дълбочина. Сечението на пропастите е пряко свързано с броя и взаимното разположение на пукнатините, по които е започнало тяхното образуване. Пропастите, образувани по една основна пукнатина и тези, които водят началото си от взаимно пресичащи се пукнатини имат различно сечение. - фигура

С времето под действието на водата пукнатините се превръщат в кладенци с овално или заоблено сечение.

Пропасти могат да се образуват и когато разтварянето на скалите се упражнява отдолу на горе. В тези случаи се наблюдава постепенно изтъняване на свода на пещерната галерия, което в крайна сметка предизвиква срутване и възникване на естествен отвор. Образуваните по този начин пропасти са с формата на камбана.

Хоризонталните канали, по които водата се движи, се наричат галерии. Те могат да бъдат няколко вида:

- галерии, образувани в зоната на насищане

- галерии, образувани в зоната на свободно движение на карстовата вода

Галериите в зоната на насищане са широки и ниски и тяхното развитие във времето зависи от скоростта на водата. При бавно развитие, галерията е подложена на корозия само откъм свода, като по дъното се натрупват наслаги, които в отделни случаи биват издълбани или отнесени от водата по механичен път. При бързо развитие във времето се извършва корозия из цялото сечение на канала и той придобива овална форма. В този случай не се образуват наслаги.

Галериите в зоната на свободно движение на карстовата вода се образуват, когато водното ниво на масива се понижи. Това се получава като резултат на увеличението на размера на пукнатините и каналите, в следствие на което водата започва да се движи бързо и с голям дебит. Характерно за галериите в зоната на свободно движение на водата е, че те са разделени на две зони – суха и водна.

Трябва да се знае, че по време на образуването на галериите важна роля играе разположението на пластовете карбонатни и некарбонатни скали в масива. - фигура

Има пещери, чиито галерии са разположени една над друга (етажи). Най-старите, т.е. най-високо разположените галерии са били отводнени и изсушени като резултат на издигането на масива или на всичането на речните легла и понижаване нивото на водата в масива. Водите образуващи пещерата започват да се движат на по-ниско ниво и процесът на карстообразуване продължава на по-ниското ниво.

Когато част от таван на галерията достигне нивото на водата в нея се образува т.нар сифон. Сифоните могат да бъдат пълни и полу-сифони, а така също и глинени.

Друга първична подземна карстова форма са залите. Залите представляват част от галерия, в която галерията значително увеличава своя обем. Те се образуват по различен начин – само чрез разтваряне, само по механичен път или по комбиниран начин. Зали могат да се образуват и при срутване.

Първична подземна карстова форма са и наслагите. Те играят важна роля при формирането на карстовите системи. Образуват се при отлагането на механични неразтворими материали, като пясък, глина, чакъл и др. Наслагите обикновено възпрепятстват работата на спелеолозите, а и в повечето случаи отклоняват пътя на водата, затварят галерии, образуват т.нар. глинени сифони, а понякога дори запълват цели галерии. Когато пещерата премине в третата си фаза на развитие – натечната, наслагите влизат в основата на т.нар процес на циментация или калциране.

Вторични подземни карстови форми

Окарстеняването е сложен процес, при който водата разрушава скалите, разтвореният материал се пренася и утаява и отново образува нови образувания. Точно тези образувания се наричат вторични подземни карстови форми. Полученият кисел калциев карбонат при химичното действие на водата лесно се насища и движейки се по пукнатините при достъп с въздух (обикновено на тавана на дадената галерия) веднага започва отлагане на чист калциев карбонат, тъй като разтворът на киселият калциев карбонат е наситен и при досег с въздух голяма част от въглеродния двуокис излита. Самият разтвор става преситен и започва отлагане. Това е основният начин, по който се образуват всички вторични карстови форми. Важно е да се знае, че когато калциевият карбонат не е чист, в отлаганията могат да се забележат различни цветове – жълто, кафяво, сиво, черно, зелено, червено и др. Всички вторични подземни карстови форми, образувани по този начин, са от групата на калцитните (от гр. калкос - вар) или още синтровите (варовити).

Както беше посочено по-горе общият принцип на образуване на вторичните форми се основава на процесите на разтваряне и кристализация на разтворите. Механизмът, по който този процес протича, е следният. Достигайки до повърхността капката започва да отлага по малко от разтворения калциев карбонат и така започва образуването на малка тръбичка. Първоначално тази тръбичка е тънка, обикновено с диаметъра на самата капка. Когато кристализацията е бърза, тръбичката бързо се удължава. По този начин се образуват т.нар. цевични сталактити. При добри условия те могат да достигнат дължина до няколко метра. Ако внезапно се увеличи притокът на вода в долния край на цевичните сталактити се образуват разширения, които могат да бъдат с различна форма. Често явление е запушването на цевичния канал от случайно попаднала песъчинка. В този случай налягането на водния стълб пропуква стената на цевичния сталактит и кристализацията продължава в страни. Така се образуват т.нар аномални сталактити или още анемолити. В зависимост от формата на пукнатината, режима на капене, въздушното течение и др. могат да се образуват различни по форма анемолити.

Когато процесът на кристализация е бавен отлагането на калциевия карбонат е не само на върха, но и по дължина на сталактита. По този начин формата, която той придобива е конусовидна.

Когато група сталактити са в близост един до друг, след време те се сливат и образуват т.нар. завеси (драперии).

Интересни по форма и рядко срещащи се са т.нар луковични сталактити. Образуването им води началото си от скална форма с цилиндрично сечение и минимален приток вода. Това води до дълго задържане на капките вода, при което по тяхната повърхност се образува тънка ципа от калциев карбонат. Впоследствие водата прониква в кристалчетата на ципата, намокря външността и образуванието започва да расте на страни.

Всички до тук изброени образувания се намират по тавана и стените на пещерата. Образуванията по пода, наречени сталагмити, са форми, които растат нагоре. Образуват се от капеща от свода вода, наситена с калциев карбонат. Първоначално самата капеща вода започва да разрушава повърхността на пода, върху която пада. В зависимост от здравината на повърхността рано или късно в нея се образува малка ямичка, която се нарича егутационна. Впоследствие в тази ямичка започва отлагане на калцитни кристалчета. Първоначално те я обличат, а след време я запълват напълно, като оформят основата на бъдещия сталагмит. Егутационните ямички, облицовани с калциеви кристали добре могат да се видят, когато основата е глина или пясък. В зависимост от скоростта и количеството на капещата вода се образуват различни форми. Когато водата е с по-голям дебит се образуват куполни сталагмити. Те са характерни с ниска височина и голям диаметър, тъй като водата достигнала пода се разплисква в страни. При по-малък дебит се образуват конусовидни сталагмити. Те достигат значителна височина и относително голям диаметър. Когато притокът на вода е малък, но интервалът на капане е дълъг се образуват т.нар. тополки. Характерно за тях е, че по цялата си дължина те имат еднакъв диаметър.

Когато връхните части на срещулежащи сталагтит и сталагмит се срещнат се образува сталагтон. Дължината на сталагтоните варира от няколко сантиметра до няколко метра, а дебелината им може да надмине 1 метър.

Вторични образувания могат да се получат както при свободно течаща вода, така и при стояща вода. Типичен представител на тези форми са т.нар. синтрови джобчета, а когато те достигнат по-големи размери – синтрови панички. Те се образуват при свободно течаща вода. В основата на образуването им стоят неравностите на скалата, които създават центрове на кристализация. Около тях постепенно започва образуването на вертикални прегради, зад които водата започва да се събира. Преградите могат да достигнат размери от няколко мм до няколко см, като ширината им в повечето случаи достига до 5-6 см. Друго образувание са синтровите езера, които се образуват от стояща вода. Те се образуват вследствие на естествено преграждане на подземните води. При тях стената може да достигне над 50 см, а в някои случаи може да бъде и над няколко метра, а дебелината от 10-20 см до 100 см и повече. Образуват се по същия начин като синтровите джобчета. Когато течението е слабо, водата бавно облива преградата и отлагането се извършва от външната страна. В този случай тя е изпъкнала по посока на движението на водата. При висока скорост водата се сблъсква с ръба на стената и се завихря. Стената започва да расте на вътре.

Когато пещерната вода е стояща се образуват т.нар. езерни кори, свещници, пещерна юфка и пещерни бисери. Бисерите са калцитни образувания с различна форма и големина и се делят на две групи – оолити и пизолити. Оолитите са с диаметър до 2 мм, а пизолитите са с диаметър над 2 мм. Пизолитите могат да достигнат размери над 30 мм. Образуват се в условията на синтрови езерца и егутачни ямички. Зараждането на бисера започва от малка механична частица, около която започва да се отлага калциев карбонат. Когато бисерът е голям при неговото разрязване се наблюдава т.нар. ядро, покрито с множество вписани една в друга калцитни ивици.

Пещерната юфка представлява тънки крехки люспи от преотложено калцитно вещество. Образуването й започва в резултат на изпарение на водата. Водният разтвор се пренасища и по неговата повърхност се образува фина тънка ципа от сраснали калцитни кристалчета. След пълното изпарение на водата от водоизточника по неговия под започват да се наблюдават разпръснати разтрошени люспи – пещерна юфка.

Езерните кори представляват твърди и относително здрави калцитни кори, наподобяващи козирки. Разположени са по периферията на езерата и растат от периферията на вътре. При пад на нивото на езерото те бележат нивото на водата, при което са се образували. Процесът им на образуване е сходен при този на пещерната юфка.

Свещниците представляват сталагмити, съставени от две части. Долната обикновено е по-дебела с равна повърхност, а горната е по-удължена и е със значително по-малък диаметър. Образуват се от сталактити, попаднали сред по-късно образували се езера.

Други вторични образувания по пода, стените и тавана на пещерите са тези от кристални агрегати. Те се образуват от калцит, но по-често от неговата полиморфна форма – арагонит. Едно от тях са т.нар. дендрити (от гр. дендрос - дърво), които представляват единични или групи от поликристални образувания с пъпковидна форма. Израстват обикновено по стените на галериите като резултат на пръските от водата, която капе от свода.

Хелектитите (от гр. хелиос - слънце) представляват от прозрачни до бели на цвят влакна с различна дебелина. Формата им бива къдрици, спирали, осморки и др. Могат да приемат най-различна геометрична форма. Растат във всички възможно посоки. Дебелината им може да бъде от 0.5 – 2 мм, а дължината до 10 – 15 см. Начинът им на образуване е сложен. Най-общо хелектитът се образува чрез отлагане на монокристали, като отлагането на всеки нов кристал е по посока, намаляваща енергетичното състояние на цялата система.

Пещерното мляко (лунно мляко) представлява кашообразно отложение с бял цвят по пода и тавана на пещерите. Може да бъде образувано от кристали на минералите калцит, доломит и др. Начинът на образуване на пещерното мляко е тясно свързан с процеса насищане и пренасищане на разтворите.

Други вторични образувания са ледените. Повечето от образуванията по тавана и пода на пещерите, като сталактити, сталагмити, сталактони, драперии и др. могат да се образуват и вследствие на охлаждане на водата и преминаването й в твърдо агрегатно състояние. Тези образувания обикновено се срещат във входните части на пещерите по време на зимния период. Интерес представляват образуванията, които са във вертикалните и наклонените пропасти. Причините за тяхното образуване са и други. Тези части се проветряват слабо, което създава условия за задържане на проникналия от вън студен въздух. Когато през зимния период в тези места попадне сняг, той може да се задържи в продължение на месеци, а в някои случаи и години. Причината за това е, че при повишаване на външната температура външната част на снега започва да се топи и преминава в зърнеста структура с много голяма плътност. Този сняг се нарича фирн. Впоследствие, при разтапянето на фирнования сняг се образува пещерния лед.

Тема 4. Географско разпространение на карста в България. Благоустроени пещери в България

Географско разпространение на карста на територията на България

Карстът в България заема 22.7% от територията на страната и е развит върху различни по възраст, дебелина и напуканост карбонатни скали.

От гледна точка на разположението на карста и според различните морфоложки и геоложки фактори, България е разделена на 4 карстови области по предложение на ст.н.с. Владимир Попов, а именно:

- Дунавска хълмиста равнина

- Старопланинска област

- Средногорско–Тракийска област

- Рило-Родопска област

Всяка една от тези области е разделена на райони и под-райони, като от своя страна всеки един от тях има своите специфичен геоложки, литоложки, структурни и хидрогеоложки особености, които предопределят развитието на повърхностният и подземен карст.

Карст в Дунавска хълмиста равнина

Карстът на нейната територия е типично равнинен. Той е свързан с разпространението на различни по възраст варовици, като около 75% от площта им е покрита с льос и наслаги. Окарстените скали се разкриват предимно по долинните склонове и скалните откоси на реките и отвесните брегове на северното Черноморие в участъка между носовете Калиакра и Шабла.

Областта е разделена на 8 района.

Район 101

Нарича се още Кулско-Белослатински. По-големите пещери в него са Въркан при с. Дружба (807 м), Башовишки печ при гара Орешец (ок 4 км), Седларката (1040 м), Гинината при с. Садовец (501 м) и др.

Район 102

Нарича се още Плевенско-Никополски пещерен район. По-интересните пещери тук се намират по каньоновидните долини на реките Тученица, Чернернялка и Петърница, а именно Киров въртоп при с. Бохот(776 м), Аладжанската (1083 м) и Хайдушката при с. Горталово (483 м).

Район 103

Още – карстов район на Ломовете. По-известните пещери в района са Орлова чука при с. Пепелина (13 437 м) – втора по дължина в България, системата Ал.Блажев при с. Пепелина (1 200 м), Темната дупка при с. Широково (878 м) и др.

Район 104

В сравнително малкия Аспарухово-Дуловски пещерен район по-големите пещери са Стоянова дупка при с. Руйно (357 м) и Догоулите при с. Топчии (305 м).

Район 105

В Източнодобружданския пещерен район са известни над 350 сравнително малки пещери. Към него спадат и множеството карстово-абразионни пещери в скалните откоси на черноморския бряг между носовете Калиакра и Шабла, сред които най-известна е Тюленовата (107 м).

Район 106

В този район са известни само 3 малки пещери.

Район 107

Наричан още Шуменски. Най-забележителни тук са пещерата Зандана (2 220 м) и пропастта Тайните понори (дълб –115 м и дълж 1 283 м).

Район 108

Провадийският пещерен район е известен с многобройните си, но не по-дълги от 70 м пещери.

Карст в Старопланинската област

Той обхваща 20% от територията и е развит в разновъзрастови варовици, изграждащи Предбалкана и Старопланинската верига. Геоложките, хидрогеоложките, тектонските и климатичните условия тук са предпоставили образуването на най-дълбоките, а и основна част от най-дългите пещери в България. Областта е разделена на 19 пещерни района.

Район 201

Нарича се още Белоградчишки и в него се намират пещери като Магурата при с. Рабиша (2 500 м), Водни печ (1 300 м) и Сифона при с. Долни Лом (568 м), Мишин камък при с . Г. Лука (695 м), Плешовска дупка при с. Превала (-102 м), Мартин 11 при с. Върбото (-89 м) и др.

Район 202

В Салашкия пещерен район най-голямата пещера е Рушковица при с. Стакевци (450 м).

Район 203

Във Врачанският пещерен район са известни повече от 500 пещери и пропасти, които са едни от най-дългите и най-дълбоките в страната. Само във Врачанския подрайно се намират 250 пещери, между които пропастите Барките 14 (-356 м, 2 600 м), Беляр (-286 м, 2 560 м), Барките 18 (-178 м), Пукоя при с. Паволче (-178 м), Яворец (-147 м), Панчови грамади (-104 м) и др. В състава на района влиза и Лакатнишкият подрайон с известната Темна дупка край г. Лакатник (4 500 м), Ръжишка (316 м), Козарска (709 м) и др.

Район 204

В Понорския пещерен район са проучени над 140 пещери и пропасти, като особено внимание заслужават Водната пещера при с. Церово (3 264 м), Маяница при същото село (1 419 м), Каците при с. Зимевица (-220 м, 2 560 м), Колкина дупка (-75 м), Голямата темнота (-106 м, 2 000 м), Кривата пещ край с.Гинци (1 462 м), Голямата (4 800 м) и Малката (-125 м) Балабанови дупки, Радолова яма (-88 м), Тизоин (-320 м, 3 599 м), сагуарото край Билин дол (-135 м, 2 217 м).

Район 205

В Безденския пещерен район известните пещери са не повече от 30, като най-голямата от тях е Темната дупка при с. Беренде (493 м).

Район 206

В Карлуковския район са проучени около 600 пещери и пропасти, като по-големи от тях са Байов комин (2 196 м), Голямата вода (-104 м, 612 м), Задъненка (1 150 м), Банковица (689 м), Стублишка яма (-72 м, 562 м), С 20 (-94 м), Типченица (-78 м), всички край с. Карлуково. Много известна е и проходната пещера Проходна, в която е сниман филмът “Време Разделно”.

Район 207

В Панежкия пещерен район са известни няколко големи пещери и пропасти, като Моровица (-105 м, 3 250 м), Партизанската (-107 м) край с. Гложене, Бездънният пчелин (-105 м), Ясенски облик (-104 м) и Нановица (-104 м) край с. Ябланица, Водната пещера край с. Липница (1 010 м) и др.

Район 208

В Драганово-Бежановския район преобладават водните пещери, сред които най-големи са Парниците (2 500 м) и Гергицовата (408 м) при с. Бежаново, Седларката при с. Садовец (1 070 м) и др.

Район 209

Най-дълга във Васильовския пещерен район е Рушовата при с. Градешница (830 м). В района са проучени две дълбоки пропасти – Малия соват (-140 м) и Стотака (-100 м) край с. Брязово, Тетевенско.

Район 210

Горновитско-Черноосъмският район съперничи по дълбочина и дължина на пещерите във Врачанския район. Най-известните от пещерите и пропастите тук са Райчова дупка (-377 м денивелация, 3 333 м) – пещерата с най-голяма денивелация в България, Малката яма (-232 м, 1 101 м), Борова дупка (-156 м), Птича дупка (-108 м, 652 м) и др.

Район 211

нарича се още Ловешки пещерен район. Най-известните пещери тук са Сопотската край гр. Сопот (1 125 м, Голямата (1 921 м) и Малката (1 295 м) Микренски пещери край с. Микре и др.

Район 212

В Деветашкия пещерен район са проучени едни от най-големите водни пещери в страната – Поповата/Бонинската (4 530 м), Водопада (1 995 м), Урушка маара (1 600 м), Горник (1 074 м) край с.Крушуна, Деветашката пещера край с. Деветаки (2 442 м), в която се намира най-голямата пещерна зала в България с размери д360/в52 и площ 21 дка и др.

Район 213

Най-известни в Беляковско-Арбанашкия Район са пещерите край с. Емен – Русе (-100 м, 3 306 м), Еменската (3 113 м), Бамбаловата (2 923 м), Троана (2 750 м) и др.

Район 214

Районът се нарича още Стражанско-Дебелдялски. Най-внушителните пещери се намират край Дряновския манастир – Андъка (4 000 м), Бачо Киро (3 500 м). Следват Мачанов трап, с. Здравковец (1 921 м), Извора, с. Янтра (1 400 м) и др.

Район 215

В Шипченско-Габровския район са проучени около 40 пещери и пропасти със сравнително малки размери.

Район 216

В Твърдишкия район са проучени около 30 пещери и пропасти, като по-големи от тях са Мъгливият сняг (-146 м, 2 568 м) и Пчена (152 м) край гр. Твърдица, Долната мааза край гр. бяла (280 м) и др.

Район 217

В Котленския район геоложките и тектонските условия са благоприятствали за интензивното развитие на значителен брой пещери и най-вече големи пропасти.

Районът е разделен на 3 подрайона, а именно:

- Кипиловски подрайон – Ямата на Кипилово (-350 м) – трета по дълбочина пропаст в България;

- подрайон Зеленич – Приказна (4 728 м), Луцифер (-130 м, 3 200 м), Кървавата локва (-140 м), Билерника (-87 м)

- подрайон Злостен – Ледника (-242 м, 1 367 м), Мъгливата (-220 м), Ужасът на иманярите (-158 м), Академик (-140 м) и др.

Район 218

В Преславския карстов район преобладават повърхностните карстови форми.

Район 219

В Аспаруховско-Дебелецкия район са известни около 48 пещери, сред които най-дълга е Козята при с.Партизани (223 м), а най-дълбока Малкият бурун при с.Върбица (-52 м, 84 м).

Карст в Средногорско-Тракийската област

Областта е разделена на 10 района, а именно:

Район 301

Карстът в този район е развит на отделни ивици, вследствие на което най-дълбоката пещера в района е Пропада при с.Парамун (-61 м).

Район 302

Малкото известни пещери и пропасти в Треклянско Земенския район нямат значителни размери.

Район 303

Районът се нарича Голобърдско-Боснешки и в него са проучени около 30 пещери, сред които най-дългата пещера у нас Духлата (ок 20 км), изворната пещера Врелото (5 280 м), пропастта ППД (-125 м, 1 020 м), Академик (350 м).

Район 304

В Смолския район са известни само няколко малки пещери.

Район 305

И в Змеевския район пещерите са сравнително малки.

Район 306

Оризово-Чирпанския район е характерен с 3 карстови извора – Халка бунар, Сатамата и Чирпан Бунар, като последният извира от единствената едноименна пещера в района.

Район 308

Познатите пещери в Сакарския район са няколко, а най-известните от тях са край с. Мрамор с дължина около 300 м.

Район 309

По-големи сред известните в Дервентския район пещери са Керечницата (225 м) и водната пропаст Дрънчи дупка (-25 м).

Район 310

В Странджанския район са проучени 77 пещери и пропасти, като по-известните от тях са Братановата край с. Бръшлян (384 м), Калето край с. Младежко (301 м), Бъзът 1 и 2 край с. Кости с дължини съответно 208 м и 201 м. Най-дълбоката пропаст в района е Голямата въпа край с. Стоилово (-125 м и 381 м).

Карст в Рило-Родопската област

Карстът в областта е свързан предимно с разпространението на мраморите в Западните Родопи и Пирин и на отделни места с варовиците. Специфичните геоложки, тектонски, хидрогеоложки и климатични условия в Северен Пирин и Западните Родопи са благоприятствали за развитието на предимно вертикални и относително по-малко хоризонтални пещери.

Областта е поделена на 13 пещерни района, а именно:

Район 401

Пещерите във Влахинския район са около 15 на брой и са разположени около селата Станке Лисичково и Г. Лешко край Благоевград и Страдалово, Цървище и Фролош, Кюстендилско. Най-дълга е пещерата Бойчова скала (165 м).

Район 402

Вихренско-Синанишкия район е разделен на два под-района, като във Вихренския под-район има над 100 пещери, сред които Вихрен (-165 м), 20-години Академик (-118 м), Бански Суходол 9 (-103 м), Челюсница (-104 м), Бъндерица (-125 м). В Синанишкия под-район са проучени около 35 пещери и пропасти, сред които са Алеко (-130 м и 600 м), Шаралийската (470 м) и др.

Район 403

В Тешовския район са известни над 30 пещери и пропасти, като най-дълбока е пропастта Гарваница (-60 м) под Гоцев връх.

Район 404

Дъбрашкият район е известен преди всичко заради Маноиловската пещера край с. Рибново (-115 м и 2 119 м).

Район 405

Във Велинградския район най-известна е триетажната водна пещера Лепеница край гр. Ракитово (1 525 м).

Район 406

В Пещерския район са проучени около 20 пещери, сред които по-големите са Водната (1 000 м), Новата (825 м), Юбилейна (814 м), Снежанка (276 м) и др.

Район 407

Добростанският район е най-големият по площ район в Западните Родопи. В него са проучени над 200 пещери и пропасти главно около селата Добростан, Мостово, Югово, Дряново, Орехово и др. По-големите пещери тук са Гарваница, с. Косово (925 м), Топчика (727 м) и Хралупа (311 м) край с. Добростан и Гаргина дупка край с. Мостово (534 м). Сред пропастите по-голям интерес представляват Лисек (-164 м) и Кутелска яма (-88 м) край с. Дряново, Дружба (-130 м) и Иванова Вода (-112 м) край с. Добростан. Интерес представляват и скалните мостове край с. Забърдо и с. Белица.

Район 408

Триградският район е втори по големина район в областта. Сред десетките пещери и пропасти по-големи са Ягодинската (8 501 м), която е и трета по дължина в България, и Санчова дупка (888 м) край с. Ягодина, Дяволското гърло с внушителен 60-метров водопад (-89 м и 480 м) и Харамийската дупка (495 м) край с. Ягодина; Извора (2 480 м) и Еминова дупка (592 м) при с. Борино, пропастите Дрангалеешката (-225 м и 1 142 м) и Камбанките (-158 м) при с. Мугла; Ледницата при с. Гела (-108 м и 1 419 м).

Район 409

Най-голяма в Чепеларския район е пет етажната Самурска дупка край Чепеларе (634 м). Други пещери в района са Мечата дупка край Пампорово (120 м) и Роженската пещера (112 м).

Район 410

По-големи пещери в Смолянския район са Бориковската (440 м), Голубоица (362 м), а най-дълбоката пропаст е Кладето край с. Полковник Серафимово (-147 м).

Район 411

В Ардинския район са известни общо 44 пещери и пропасти, сред които по-големи са Водната край с. Неделино (203 м), Гяурхамбар край с. Стоманци (112 м) и др.

Район 412

В Хасковския район са известни 14 пещери, които са малки по размери. Най-голяма в района е четири-входната Маарата край с. Мъдреци (114 м).

Район 413

В Крумовградския район са проучени 35 пещери, между които са най-големите и интересните в Източните Родопи като Карангил край с. Широко поле (+22 м и 490 м), Самара (327 м) и Огледалната (157 м) при с. Рибино, Белополянската край с. Белополяне (140 м) и др.

Благоустроени пещери в България

Леденика

Намира се на 16 км от Враца, като входът й е разположен в най-ниската част на Леденишкия валог. Открита е за посещения през 1961 г. Образувана е в малмски варовици през кватернера, когато са се образували повечето български пещери.

Най-известната зала на Леденика е Концертната зала или още Голямата зала, която е с размери 60/45 м, а височината от най-ниската точка на пода до най-високата точка на тавана е 23 м. Залата е богата на вторични образувания.

Леденика е богата на пещерна фауна.

Магура

Входът на пещерата е разположен в основата на Рабишкия хълб на 1.5 км от с. Рабиша, Видинско. Масово се посещава от 1961 г. Създадена е в аптски ургонски варовици и се предполага, че образуването й е започнало преди около 15 милиона години.

Пещерата е била обитавана от хората от края на бронзовата и началото на желязната епоха. Магурата е известна със скалните рисунки на праисторическия човек.

Съева Дупка

Входът на пещерата Съева Дупка се намира на 2 км от с. Брестница в основата на един скален венец. Пещерата е благоустроена през 1967 г. Създадена е преди повече от милион години в титонски варовици.

Съевата дупка е изключително богата на вторични подземни образувания и на пещерна фауна.

Орлова чука

Разположена е на 2.5 км от с. Пепелина в каньона на р. Черни Лом. Благоустроени са само предните й части (1 км).

Стените на две от залите на пещерата, които не са достъпни за масовия посетител, Седмото и Деветото Небе, са обсипани с красиви хеликтити. Във входните части на пещерата са намерени археологични находки от културата на палеолитен човек.

Бачо Киро

Бачо Киро се намира в съседство с историческия Дряновски манастир, на 5 км от Дряново. Пещерата е оформена в здрави аптски варовици през терциера.

Бачо Киро е с обща дължина над 3 000 м. Характерни за пещерата са изключително красивите вторични образувания. В първата зала на Бачо Киро, са намерени останки отпреди 40 000 – 70 000 години.

Снежанка

Отворена е за посещения през 1961 год. Името си е получила заради снежнобелите си образувания. Снежанка е забележителна с красивите си форми и с културните останки от траките, намерени в нея. Пещерата е създадена в мрамори през плиоценската епоха.

Дяволското Гърло

Дяволското гърло се намира в началото на Триградското ждрело и започва в една пукнатина, където Триградската река изчезва цялата. Водата, която навлиза в Дяволското гърло образува 60-метров водопад, който пада в огромна зала.

Ахмедова дупка

Пещерата Ахмедова дупка се намира в Западните Родопи на 30 мин. път от най-голямата хижа в България – х. Марциганица. Кръстена е на името на турчин, който е бил хвърлен в нея, заради това, че помагал на местни българи по време на турското робство. Пещерата е малка и пропастна, но е известна с изключително красивите си бели образувания.

Тема 5. Екипировка и съоръжения за проникване в пещери и пропасти

Облекло

Каска

Служи за предпазване на главата от удари и падащи камъни. Черупката на съвременната каска е изработена от модифицирани полиетилени или поликарбонати. Амортизацията е за сметка на удължаването на система от синтетични ленти или от деформацията на вложка от пенести пластмаси – експандиран или екструдиран полистирол, полиуретан. Каските имат добра вентилация. Могат да се регулират по размер и дълбочина. Подбрадникът на всяка каска трябва да издържа теглото на човек. Каските трябва да удовлетворяват UIAA нормите и не бива да се експлоатират по-дълго от указания от производителя срок, който е указан върху всяка каска. Върху каската се монтира системата за осветление. Общото тегло на каската не трябва да е голямо, тъй като в противен случай настъпва бърза умора от носенето й, която се изразява в болки в главата и шийните прешлени.

Защитен гащеризон

Предназначен е да предпазва от кал и вода. Изработени са от хидрофобирани синтетични материали – декрон, кордур и др., с тегло до 200 г/м². Подходящи са за сухи пещери, тъй като след определен период от време започват да пропускат вода. По-неудобни, но за сметка на това с по-дълъг експлоатационен срок са гащеризоните с двустранно фолиран ПВЦ плат. От външната страна на гащеризоните не трябва да има джобове, а ако има такива, те трябва да са на места, където да не пречат при преминаване на тесняци.

Новите системи гащеризони са направени от комбинацията на полиамидни тъкани и полиуретанови мембрани. Те имат дълъг експлоатационен период, но висока цена.

Термо-гащеризон

Носи се под защитния гащеризон, като осигурява топлинния комфорт. Направен е от платове с висока еластичност. Термо гащеризонът трябва да осигури бърза евакуация на влагата към разкопчаните части на гърдите по време на почивките. В това отношение гащеризонът, изработен от полартек (100-200 г/м²) са най-подходящи.

Водозащитни облекла

Ползват се в студени водни пещери или когато престоят във водата ще бъде продължителен. Състоят се обикновено от две части, които са изработени безшевно от тънък здрав силиконов каучук. Херметизирането става чрез прилепването на двете части за сметка на голямата им еластичност. Облеклата трябва да се съхраняват добре почистени и талкирани или обработени със силиконови смазки.

Ръкавици

Служат за предпазване на ръцете от наранявания. Периодически ръкавиците трябва да се свалят, за да се предотврати подпухването на ръцете от влагата. В студени пещери под тях могат да се носят още едни – изработени от поларна материя или от вълна. Хубаво е ръцете преди влизане да се намазват с вазелин, което е благоприятно по отношение на дребните наранявания и на измръзванията.

Шапка

Носи се под каската и служи за осигуряване на топлинен комфорт на главата при много студени пещери. В най-голяма степен тези изисквания се удовлетворяват от материал като полартек. Важно условие за цялостния комфорт е нейната кройка.

Ботуши

Единствените универсални доказани във времето обувки за пещера. Добре е горната част на ботуша да е мека и да не пречи на ходенето. Подметката трябва да е с добър грайфер и да има добро сцепление.

Системи за осветление

Системата за осветление е строго индивидуална и бива електрическо осветление и ацетиленово осветление. В практиката се е наложило т.нар. комбинирано осветление, в което основно е ацетиленовото, а резервно е електрическото осветление.

Ацетиленовото осветление се състои от ацетиленов генератор (карбидка), дюза, рефлектор и устройство за запалване. Дюзата, рефлекторът и устройството за запалване са прикрепени към каската на спелеолога, а ацетиленовият генератор – на кръста или чрез презрамка. Принципът на действие на ацетиленовият генератор е основан на химичната реакция между карбид и вода, при която се отделя газът ацетилен. С едно зареждане на ацетиленовото осветление може да се използва между 4 и 8 часа според литража на дюзата и начина на експлоатация на системата.

Електрическото осветление се ползва като резервно и е по-подходящо в някои пещери (водни – преминаване на сифони, под водопади). Желателно е да е херметично и по възможност – дублирано. Захранването на осветлението става чрез акумулатор или бокс за батерии.

Абсолютно недопустимо е да се изхвърлят в пещерите батерии и отработен карбид. Освен замърсяване, те могат да унищожат невидими за пещерняка уникални пещерни обитатели. За тази цел е необходимо да се носи подходяща кутия, в която те да се изхвърлят по-късно. Важно е кутията да е проветрива.

Специални съоръжения

Въжета

Въжетата биват статични и динамични. Използват се за работа по отвеси и парапети и за помощни цели. Дебелината им е от 8 – 11 мм.

Прониквачни торби

Биват два вида: изработени от здрав PVC плат и от брезент. Първите се използват с различен размер според конкретното им предназначение – за въжета, за лична екипировка, за помощна екипировка и др. Вторите се използват като помощни торби за въжета и лична екипировка, тъй като в много случаи тази част от екипировката и съоръженията е изцяло мокра и не винаги има възможност веднага да бъде изсушена. Поради това брезентовите прониквачни торби осигуряват т.нар. дишане на екипировката и предотвратяват нейното мухлясване. Добрата комбинация е когато брезентовата торба може плътно да влезе в PVC торбата. Прониквачните торби трябва да имат капак, да могат добре да се затварят и да имат помощно въженце, чрез което да се закачат към сбруята на разстояние, което не пречи на манипулацията на спелеолога. При водни пещери е хубаво да се използват торби с допълнителни въздушни възглавници или направени от леки материали, за осигуряване минимална положителна плаваемост.

Карабинери

Има голямо разнообразие от модели. Карабинерите биват с и без муфа, овални и асиметрични.

Овалните карабинери са подходящи за ползване при екипиране, направа на полиспасти, извличане на багаж. Недостатък на асиметричните карабинери е, че по-голяма част от тях могат да се отворят, когато бъдат натоварени.

Карабинерите с муфа биват с права, обратна и с ключалка тип “Ball lock”.

Друг тип карабинери, използвани в спелеологията, са т.нар. стоманени карабинери с винтово затваряне. Един от тях е т.нар. майон рапид. Той е евтин стоманен карабиер. При развиване може да се наложи работа с гаечен ключ. Допустимо е екипиране с него при диаметър над 7 мм. Делтата е друг популярен карабинер, който може да бъде изработен от алуминий или стомана. Особеното при него е, че формата му е триъгълна или под формата на “Д”. Предназначението му е за свързването на личната екипировка.

Здравината на карабинерите трябва да бъде над 20 KN при натоварване по оста, над 6 KN при напречно натоварване и над 6 KN при отворено състояние.

Седалки

Има различни модели, но най-важното за тях е лесно да се регулират, да са удобни, да отговарят на изискванията на UIAA и да дават свобода на спелеолога по време на ходене. Трябва да се знае тяхната година на производство, като преди всяка употреба внимателно трябва да се прегледа за скъсани шевове, пукнатини по катарамите. Всяка седалка трябва да се подменя максимум на 4 години, тъй като синтетичните материали, от които е изработена, стареят. Ако седалка се скъса не остава нищо друго, което може да задържи спелеолога.

Гръдна лента

Направена е от тясна лента, дължината на която трябва да може да се регулира с бърза катарама. Използват се две конструкции – тип “тиранти” и тип “осмица”. Гръдната лента служи за задържане в правилна позиция на гръдния самохват, а от там и на самия спелеолог по въжето.

Осигурителен ремък

Направен е от парче динамично въже с дебелина не по-малко от 9 мм. В средата има възел тип “осмица”, който се закрепва към делтата, а двата свободни края завършват отново с възел тип “осмица”. Разликата между двата ремъка трябва да е поне 20 см. Удобство създават осигурителите против обръщане на карабинерите. Добре е осигурителният ремък да се подменя всяка година, а ако въжето е по-дебело – на две години. Задължително е да се преглежда за повреди преди всяка употреба.

Самохвати

Служат за самоосигуряване, изкачване, направа на блокове, полиспасти. Най-често се състоят от корпус, направен от алуминиева сплав, подвижен ексцентричен палец със зъби. Самохватите са най-опасното съоръжение и са най-слабите звена от осигурителната верига, тъй като при динамичен удар издържат до 400 кг натоварване по оста. За системата, която е най-универсална в България при катерене, се използват два самохвата, които изпълняват специализирани функции, а именно гръден и водещ самохват. В някои случаи напоследък се използва и трети самохват, който се поставя на обувката на спелеолога и в тази връзка се нарича крачен самохват.

Устройства за спускане

Това са устройства, които работят на принципа на триене, което може да се регулира в някакви граници по време на спускането. Основен недостатък на всички устройства е, че усукват въжето. У нас се използват рапел рак и десандьор.

Корпусът на рапел рака е във формата на П или U и около него са нанизани тръбички, които могат свободно да се плъзгат. Бройката на тези тръбички е 5 или повече. През една те могат да се отварят, за да се позволи поставянето на въжето в устройството. Рапел ракът е изработен обикновено от стомана.

Десандьорът се състои от две неподвижни ролки, затворени между две планки, едната от която подвижна. Изработен е от алуминиева сплав. Десандьорът модел “стоп” е автоматично блокиращ се. Има предимства и недостатъци.

Ролки

Използват се за намаляване на триенето при движение по тролей, транспорт на багаж, направа на полиспасти и отклонения.

Съоръжения за направа на опори

Примки

Могат да бъдат стоманени, от синтетично въже или от тръбна лента. Стоманените примки са с голяма устойчивост на триене. Наложили са се в практиката единствено в България. Не се предлагат от фирмени производители. Основен недостатък на стоманените примки е тяхната пълна нееластичност. Тръбната лента е наложена в практиката след 70-те години. Все още в България не се използва универсално, въпреки нейните предимства пред стоманените примки, а именно – добра еластичност, малко тегло, с възможност за скъсяване. До известна степен примките от синтетично въже се доближават до примките от тръбна лента. Техен недостатък е, че в България обикновено се правят от въжета с дълъг срок на експлоатация. Освен това те са обемни и при намокряне – тежки.

Ролплъгови клинове

Могат да бъдат самопробиващи на фирмата “Спит”, а също и такива, които се монтират при предварително пробит отвор с акумулаторна бормашина. Разликата между двата типа е, че самопробиващият клин има корона на върха си. Техни основни недостатъци са, че се пукат по време на поставяне и че не са екологични. Трябва да се подчертае, че и двата типа ролплъгови клинове след дълъг престой в пещерата могат да станат негодни за употреба като резултат от корозия. Един от начините за удължаване на техния живот е консервирането им. За съжаление почти нито един клуб в България след проява не консервира използваните клинове.

Лепящи клинове

Най-доброто средство за направа на опори. Предимства на лепящите клинове – изключителна здравина – 30 – 50 KN, екологичност, дълъг срок на експлоатация. С такива клинове би трябвало да бъдат екипирани всички пропасти в България, което поради високата им цена и трудния им монтаж би трябвало да бъде организирано и финансирано от БФСп.

Планки

Има различни модели, като подборът на модел се извършва според конкретното място. Интересен модел е планката на PETZL – Clown, която е конструирана да се ползва без карабинер. Планките се изработват от алуминиеви сплави. Планките са специални съоръжения, без които създадените чрез клиновете опорни точки не могат да бъдат функционални. Те са междинното звено между опорната точка и въжето.

Удължители

Представляват друг вид планки. Направени са от стоманена примка. Както вече беше отбелязано фирмен производител за тях няма. Използват се само в България. Състои се от блокче с цилиндрична форма, в което е нанизана стоманена примка. Блокчето има отвор, чрез който удължителят се монтира като останалите планки. Удължителите имат много предимства, като възможността, която те дават, за безкарабинерно екипиране, възможността за ползване на клинове, забити близо до ръбове (при клиновете забити в непосредствена близост до ръбове рискът от спукване на скалата е по-висок). Тъй като в България, а и извън нея, няма фирми производители на удължители, не е безопасно тяхното използване.

Други съоръжения

Други съоръжения са протектори, престилки, чук, раздвижен ключ, дорник, лодки, водолазно облекло и др.

Тема 6. Въжета

Характеристика

Конструкция

Конструкцията на съвременните въжета е от кабелен тип. Фирмата, която за първи път въвежда този тип въжета е Еделрит – началото на 50те години.

Въжетата се изграждат от полиамидни нишки.

Състоят се от сърцевина и оплетка. Сърцевината се състои от десетки хиляди синтетични нишки, групирани в снопове, докато обвивката – от стотици нишки, вплетени една в друга и оплетени около сърцевината. В зависимост от броя на нишките, начина на оплитане и разположението в сърцевината се различават различни типове въжета – динамични, статични, статико–динамични, с двойна оплетка. Обвивката е предназначена за предпазване на сърцевината от механични повреди и от прякото действие на ултравиолетовите лъчи. Сърцевината придава гъвкавост на въжето при хващане и участва в поемането на различните натоварвания. Нейният идеал е от порядъка на 40% от якостта на опън на въжето.

Цветовете на оплетката са най-различни, а това създава удобство при работа с въжето. При повечето спелео въжета те са бели.

При някои въжета обвивката бива вътрешна и външна. Те се характеризират с доста висока степен на износоустойчивост, но с намалена якост на опън.

Дебелина

Диаметърът на въжетата, произвеждани от повечето съвременни фирми, в зависимост от типа на въжето – статик или динамик, бивак от 1 мм до над 16 мм. В спелео практиката най-често се ползват диаметри от 9 мм – 11 мм.

Трябва да се има предвид, че дебелината на въжето не е показател за сигурността на едно въже. Тя има отношение към удобството на работа с него.

Тегло

Теглото на всяко въже зависи както от дебелината му, така и от условията в които се ползва. При всяко ново въже производителят показва грамовете на метър, които се измерват при стандартни условия за температура и влажност.

Трябва да се има предвид, че теглото на въжето може да се увеличи до 40% след първоначалното при намокряне.

Удължаване

Освен голямата якост, синтетичните влакна имат още едно ценно качество – възможността да се удължават при натоварване.

Удълженията биват два вида – еластични и пластични. Еластичното удължаване се получава при нормалната употреба на въжето, което след преустановяване на натоварването възвръща своите размери и относително запазва възможността си за осъществяване на осигурителните си функции. При пластичното удължение въжето е подложено на динамични натоварвания, които пораждат пластични деформации, които от своя страна са невъзвратими. За спелео практиката се взима предвид еластичното удължаване.

Удължението на въжето се изразява в процент спрямо първоначалната дължина на въжето.

Якост на опън

Всяко въже има граница, при която се къса. Тя определя статичната му здравина или т.нар. якост на опън. Тази стойност никога не се покрива с действителната якост на въжето в проценти, но винаги трябва да се обявява от производителя. Тя се обявява в т.нар. визитна картичка на въжето. Обикновено на опаковката на повечето специализирани фирми за алпийски и спелео въжета има малко картонче с подробна информация за тяхната характеристика – това е т.нар визитна картичка на въжето. Информацията, която се съдържа е относно якостта на опън, удължаване при скъсване, ВДН, брой на задържаните тестови падания, удължаване при нормална употреба, удължаване на оплетката и тегло на метър.

Обявената якост на опън се отнася за първоначалното състояние на въжето и за изпитанията, на които е било подложено то в сухо и чисто състояние и без възли. За да се придобие по-голяма представа за качествата на въжето, то трябва да се подготви за експлоатация по отвесите на дадената пропаст. Първото действие, с което намаляваме якостта на съответното въже, е връзването на възел, без значение за какво служи той. След направата на съответния възел, обявената якост на опън се намалява почти на половина. Това се получава, тъй като силите, които действат при натоварване на едно въже без възел се разпределят равномерно по цялото напречно сечение, т.е. всички нишки се натоварват еднакво. Ако въжето бъде прегънато, както това става при възлите, силите на натоварване се разпределят неравномерно. Всички външни нишки се опъват значително по-силно от тези в дълбочина. В зоните на прегъване възникват и напречни усилия, които се комбинират с надлъжните натоварвания, в следствие на което въжето става по-слабо там където е прегънато, от колкото в правите участъци. Колкото по-силно е прегънато въжето, толкова издръжливостта му намалява. В тази връзка различните видове възли намаляват от 30% до 60% якостта на опън на въжето, но те не намаляват динамичните му качества.

Друг фактор който намалява якостта на опън е влиянието на водата и влажността. Поглъщането на водата от полиамидните влакна е значително, като количеството зависи от съотношението на групите СН₂ и на групата CONH, като то е в рамките на 40% до 70%, но е и в тясна зависимост от направените възли.

Други фактори, които влияят и са от съществено значение, са т.нар. фотохимични, термични и окислителни въздействия на въжето. Тъй като полимерите са органични материали, те са подложени на непрекъснати необратими промени, съвкупността от които се нарича стареене. Основна причина за стареенето на въжето са действието на топлината, слънчевата светлина и кислорода във въздуха. Процесите на стареене протичат независимо от това дали въжето се употребява или не, което от своя страна води до постоянното намаляване на неговата якост на опън. Основният виновник за това са свободните радикали и атоми. Под въздействието на факторите, които изброихме, те се зареждат, разкъсват полимерните молекули, чиито отломки също се включват в процеса на разрушаване. Тук трябва да се отбележи, че поради усилената деполимеризация на синтетичните материали, процесът на стареене е много по-бърз в самото начало – през първите няколко месеца, като скоростта му постоянно намалява.

Едновременно със стареенето, въжето започва да се износва и физически чрез механичните въздействия, на които е подложено по време на експлоатацията. най-голямо значение оказва абразивното действие вследствие на триене. Резултатите от интензивно триене на натоварено въже в скални ръбове може да се забележат за броени минути, като въжето може многократно да намали своята якост на опън до пълното й ликвидиране, в резултат на което се получава т.нар. скъсване на въжето.

Друг фактор, който намалява якостта на опън, е неблагоприятното въздействие, което оказват съоръженията за работа по въжето, тъй като чрез тях въжето се замърсява с глина и кал, твърдите частици на които от своя страна проникват дълбоко във въжето и предизвикват разкъсване на сърцевината.

След казаното до тук трябва да се отбележи, че освен якостта на опън, дадена от производителя, всяко въже се характеризира с т.нар. практическа якост на опън, която представлява разликата между обявената якост на опън и сумата на всички отрицателни въздействия и фактори, които намаляват здравината на всяко въже.

За да се определи състоянието на едно въже на даден етап от неговата експлоатация, се правят т.нар. изпитания. Заради невъзможността много от клубовете да правят такива изпитания се предпочита да се взимат предвид реалната якост, обявена от производителя за 4-годишния период на експлоатация. Начинът, по който се определя тя, се получава чрез т.нар. коефициент на стареене, който е 0.27 годишно.

Видове въжета

Основният белег за определяне на вида на дадено въже е неговата способност за удължаване при натоварване. Още при тяхното конструиране в зависимост от предвижданата експлоатация се залагат тези показатели.

Въжетата, които се произвеждат биват два основни типа – динамични и статични.

Динамични въжета

Използват се предимно в нуждите на алпинизма. Наричат се още алпийски въжета. Те имат удължение при нормална употреба 4% - 7%. Основна разлика от статичните въжета е това, че те имат възможност да осигуряват задържане на падане с най-висок фактор.

Статични въжета

Статичните въжета са основно средство при проникване в пропасти. Степента на удължаване при тях е 1.5% - 3%, поради което способността им да поемат енергия е по-малка. Статичните въжета се използват предимно като фиксирани въжета.

Статико-динамични

Освен тези два вида след 78 година се появяват на пазара т.нар статико – динамични въжета. Едни от най-добрите въжета от този вид са от тип “Династат” на БЕАЛ. Основната разлика между тях и останалите въжета е, че по сърцевина, която е предварително опъната до определени граници, те се доближават до статичните. Оплетката около сърцевината е изградена от полиамидни нишки с по-голяма еластичност, с което тя се доближава до динамичните въжета.

Друга съществена разлика е, че сърцевината е направена от полиестерни, а не от полиамидни нишки, а те имат по-малка еластичност. В практиката тези въжета не са успели да се наложат.

Натоварвания

Динамични натоварвания

Динамичните натоварвания са тези натоварвания, които много бързо изменят големината и посоката си по отношение на времето. Те могат да възникнат

- при загуба на контрол върху спускащо устройство,

- при приплъзване на самохватите,

- при случайно закачане на въжето на грапавини,

- при разрушаване на опорна точка,

- при неправилен подход към отвес

и в други случаи. Последствията от подобни инциденти са частични пропадания, които се задържат от въжето. По време на тези пропадания възникват т.нар. динамични натоварвания. Те са определено по-големи от тези при нормални условия на спускане и изкачване. Те се поемат от цялата осигурителна верига, която представлява сборът от всички елементи и съоръжения, които са свързани посредством въжето, а именно: клин (спит) – болт – планка (примка, клема) – карабинер – въже – устройство за спускане или самохват – осигурителен ремък – карабинер – седалка – тяло на спелеолога. Освен динамичните натоварвания, тази верига поема и статичните натоварвания по време на използване на въжето и предава силите на всяко от съответните звена по веригата. Всяка верига като цяло е толкова здрава, колкото е най-слабото звено от нея. От всички елементи на осигурителната верига с най-специфично променяща се характеристика е въжето. За да може осигурителната верига да работи в границите на нормалното и да не се получава разкъсване на нейната цялост, по време на екипиране на отвеси трябва да се внимава да не се правят групи грешки, които да създадат предпоставки за възникване на високи стойности на динамично натоварване.

Енергия на падане, Върхово динамично натоварване, Фактор на падане

Всеки елемент от осигурителната верига в по-малка или по-висока степен поема върху себе си енергията на падането.

Всяко тяло с определено тегло, закачено в края на въжето, ще предаде определена сила върху всеки метър от въжето, но ако повдигнем тялото на известна височина, силата, която ще упражним върху въжето ще е значително по-голяма. Под действието на гравитацията всяко падащо тяло се ускорява, което означава, че скоростта му нараства с увеличение на височината от която пада. В зависимост от масата и скоростта на тялото във всеки един момент то притежава определено количество енергия.

При задържане на едно падане от въжето скоростта на тялото се свежда до нула, при което енергията на падане на тялото се предава по цялата осигурителна верига, като по-голямата част от нея се поема от въжето предимно под формата на деформация. малка, но съществена част, на която ще обърнем внимание по-късно, е енергията, която се поема от спелеолога.

В края на свободното падане на всяко тяло, когато то бъде спряно от въжето, въжето трябва да извърши определена деформационна работа, която е равна на енергията на падане на тялото. Силата, която предизвиква деформация на въжето, действа и върху тялото на падащия, като при това тя нараства непрекъснато, докато работата на въжето не стане равна на енергията на падането. Максималната сила на динамичния удар, която осигурителната верига понася в момента, в който падането е спряно, се нарича върхово динамично натоварване.

Стойността на ВДН зависи от динамичните качества на въжето и от фактора на падане. Факторът на падане се определя от съотношението между височината на падане и дължината на въжето, което го задържа. От него зависи степента на натоварване при падане, а от там и на натоварването на осигурителната верига при задържането. На кратко казано факторът на падане показва колко метра свободен полет се падат на всеки метър въже от дължината на въжето. Енергията на падане действа с еднаква големина върху всеки метър на въжето, което от своя страна предизвиква еднакво удължаване на въжето. Поради това способността на въжето да поема енергия е толкова по-голяма, колкото то е по-дълго. Ето защо степента на натоварване на въжето при динамичен удар не зависи от абсолютната дължина, а от фактора на падане или от относителната височина на падане. Поради това работата, която дадено въже извършва и която се пада на всеки метър от въжето, при един и същи фактор на падане не зависи от височината, поради което ВДН на дадено въже ще е едно и също при падане от 5 или от 10 м. то ще зависи най-вече от фактора на падане.

Максималният фактор на падане е 2 – това е най-тежката степен на падане. Вероятността за такъв фактор никога не е изключена, но се среща най-вече при свободното катерене. При проникване в пропасти, възможните падания при правилно екипиране на системите са с много по-нисък фактор на падане. Факторът обикновено достига 0.3 – 0-5, а в много редки случаи – 1. При използване на тръбни ленти за обединяване на закрепванията факторът на падане може да се намали и под 0.3. Тъй като в практиката едно от основните неща при екипирането е да се избегнат високите стойности на ВДН по системите, а ВДН зависи от фактора на падане и от динамичните качества на въжето, защото при еднаква енергия на падане въжета с по-голяма еластичност имат по-ниска стойност на ВДН и обратно, в спелеологията се използват малко по-твърди или т.нар. статични въжета, или другояче казано – в основата на компромиса на използването на статично въже лежи ниския фактор на падане при екипиране на пропасти.

Импулс на силата

Поради наличието на еластични елементи в осигурителната верига – на първо място въжето, за трансформацията на енергията възникнала при падане е необходимо време. Силата на удара зависи преди всичко от динамичните качества на въжето. Произведението от приложената сила и времетраенето на удара се нарича импулс на силата. За разлика от ВДН, което при еднакъв фактор на падане независимо от абсолютната височина е постоянно, импулсът на силата зависи от тази височина и нараства с увеличаване на скоростта на падащото тяло. Неговото времетраене не е от значение за въжето, а е от най-високо значение за спелеолога, тъй като колкото е по-голям импулсът на силата, толкова по-продължително ще бъде натоварването върху самия него. При кратък импулс на силата човешкото тяло по-лесно може да понесе по-големи натоварвания, а същото натоварване при по-продължителен импулс може да доведе до много тежки последствия. Важно е да се знае, че при падане от по-голяма височина силата на натоварване, действа по-продължително време върху спелеолога, задържан от въжето, но при равни други условия това е опасно.

Фактори, намаляващи натоварването

При проникване в пропасти, условията за такива падания, каквито бяха разгледани по-горе, се създават рядко. В реални условия обикновено паданията са съпроводени с повече или по-малко триене на тялото на спелеолога в стените на отвеса, което допринася за намаляване на скоростта на падане, а от там и на неговата енергия. Като се има предвид, че всички клинове, карабинери и други метални съоръжения не могат да поемат високо ниво на енергия, въжето е един от основните елементи на осигурителната верига, който прави това, но не трябва да се пренебрегват и самите възли, осигурителния ремък, седалката, мускулната маса на спелеолога. Всички тези елементи взети заедно, макар и незначително, увеличават способността за деформация на осигурителната верига и спомагат за намаляване силата на натоварване. Трябва да се има в предвид, че ефектът от тях се проявява при падане от малка височина. При падания от по-големи височини изцяло се разчита на ефекта от удължаването на въжето.

Човешкото тяло може да поеме до 25% от динамичния удар при малка височина.

Поддръжка и съхранение на въжетата

След всичко казано до тук, един от най-важните елементи в осигурителната верига е въжето. Когато се прониква в пропасти всеки спелеолог изцяло разчита на въжето. Ето защо към въжетата трябва да се отнасяме с особено внимание, тъй като колкото и да са здрави те бързо се износват и значително отслабват. За това след всяко проникване трябва да се полагат определени грижи за тяхната поддръжка, като те трябва да се перат при температура не по-висока от 30⁰, като при по-голямо замърсяване може да се ползват перилни препарати, които не съдържат ензими, избелващи вещества и омекотители. Някои фирми предлагат препарати, които са специално предназначени за въжета, но поради малкото им търсене на пазара, техният внос е нерегулярен. Като цяло в България не се използват.

Процедурата по изпирането на едно въже се свежда до отстраняване на всички замърсители по неговата дължина, като все още в България това се практикува ръчно. Практиката обаче е доказала, че за тази цел може да се ползва и перална машина. Добре е при използване на перална машина въжето предварително да се сложи в торба, за да не се допускат влизане на въжето между частите на барабана, което от своя страна би могло да допринесе за повреда на въжето и пералнята. При ръчно пране въжето се намокря и се прекарва между две притиснати една към друга четки, след което се изплаква. Някои фирми предлагат и четки за пране на въжета. Процедурата на изпиране при ръчно пране се повтаря докато водата стане бистра.

По време на сушене въжето не трябва да бъде близко до отоплителни уреди, нито да се оставя на слънце. Най-доброто място е в тъмно и проветриво помещение.

След изсъхване въжето се накатава, като се следи да няма скъсани, протрити или стопени места по защитната обвивка. Въжето се опипва, за да се провери за явни удебелявания или стеснявания спрямо нормалния диаметър, и се проверява за гъвкавост, която трябва да е еднаква при огъване в противоположна посока по цялата дължина на въжето. По същия начин се преглежда въжето преди да бъде употребено, ако е било ползвано и прибрано от друг, когото не познаваме. При откриване на дефекти, повредения участък се отстранява (ако е малък), като двете отделни части на въжето може да се ползват отново за екипиране на по-къси отвеси, а направата на възел в този участък се допуска като временна мярка, ако е повредата е открита по време на екипирането. Ако повреденият участък е по-дълъг и се намира по няколко места по въжето, по-добре е въжето да се бракува.

Когато въжетата не се ползват, те се съхраняват навити, в проветриви помещения, далеч от слънчева светлина и вещества, които могат да нарушат тяхната цялост. Когато се държат в прониквачни торби е добре да бъдат накатани по съответния начин, като в двата края на въжето се правят съответните възли. В началото се прави възел осмица, а в края на въжето – два водачески или тъкачески възела, на разстояние 1.5 м един от друг.

Всяко въже в края си трябва да има маркировка, на която трябва да пише неговата дължина и годината на производство.

Когато в клубове с повече членове въжетата се ползват от повече хора е добре за всички въжета да се води тетрадка, в които освен сведения за типа, датата на получаване, дължината и друга информация за въжето, да се вписват обектите, в които е използвано и броя на участниците в проникването. По този начин може да се направи реална оценка за интензивността на ползване на дадено въже.

Тема 7. Използване на статичните въжета в техниката на единичното въже

Функция на въжето

При ТЕВ въжето е единствено в отвеса. То поема функцията на въжетата от класическата техника, като във всеки един момент то е едновременно средство за осигуряване и средство за движение.

За да може да се използва правилно неговата осигурителна функция е важно същевременно да се комбинират уменията, знанията, съобразителността и правилните действия на спелеолога по време на предварителното подхождане към отвеса при неговото екипиране и по време на работата по самия отвес.

Възли

Първото нещо, което се прави с едно въже, след като бъде извадено от торбата, за да се ползва, е да се направи възел. Дали ще бъде възел за направа на клуп или да се свърже въжето с друго е без значение. Важното е, че нито едно въже не може да се използва, без да се направи някакъв възел.

Всички възли в ТЕВ трябва да отговарят на следните изисквания:

- да имат голяма якост на опън

- да бъдат устойчиви на натоварване, т.е. да не се развързват

- лесно и бързо да се развръзват

Възлите биват няколко вида:

Възли за свързване на въжето към закрепване

От своя страна те биват:

Възли към отварящи се съоръжения и отворени опори

Осморка

Той е най-често употребяваният възел за свързване на въже към закрепване. За въжета с дебелина около 10 – 11 мм, якостта му на опън е около 55%. Като цяло намалява якостта на опън на въжето с около 45%. За предпочитане е краят на въжето, който ще се натоварва, да минава от горната страна на възела. При неправилно подреден възел, намаляването на якостта на опън на въжето значително нараства.

Възможно е да се направи и осморка с двоен клуп. Използва се при по-високи натоварвания, поради правилното разпределение на тежестта на двата клупа. Използва се още при закрепвания, чиито планки (скоби) са с малък диаметър.

Девятка

Въведен е от скоро в практиката и е за съжаление най-малко употребяваният възел. Най-ценното му качество е, че има най-голяма якост на опън – над 70%, което от своя страна помага за увеличаване на практическата якост на въжето. Недостатък на този възел, заради който може би не се използва, е голямото количество въже, което е необходимо за направата му. Особено подходящ е за направа на възли за въжета с дебелина под 10, чиято предварителна якост на опън е значително по-ниска.

Единичен булин

Намалява якостта на опън на въжето с около 44% - 48%. В свободния му край задължително се прави контролен възел.

Двоен булин

Намалява якостта на опън на въжето с около 45% - 47%. Също като при единичния булин, задължително се прави контролен възел на свободния край на въжето.

Пеперуда

Намалява якостта на опън на въжето с около 50%. Подходящ е за привързване на въжето към междинни закрепвания на хоризонтални парапети, както и за направа на У-закрепвания.

Водачески

Намалява якостта на опън на въжето с около 50%. Това е т.нар. лентов възел. Предимно се използва за въжета под 9 мм за направа на примки.

Възли към неотварящи се съоръжения и затворени опори

Осморка

Прави се чрез промушване на края на въжето паралелно на предварително направена осморка на единично въже, като при промушването се следи витките да са успоредни една на друга.

Единичен и двоен булин

Най-често се използва за привързване на въжето към скални халки, дървета и др. в началото на пропасти и отвеси. Може да се ползва за направа на междинно закрепване чрез удвояване на въжето, но поради опасност от претриване, се прави само когато е наложително. С двойния булин може да се фиксират и да се правят опори към таванни планки, когато не се използват карабинери.

Шкотов възел

Употребата на възела е крайно ограничена. Почти никой в практиката не ползва шкотовия възел. Възелът е много подходящ както за направа на вертикални, така и за хоризонтални парапети. Възелът намалява якостта на опън на въжето с около 47% - 50%. Основното му предимство е, че при използването му се спестяват карабинерите. При дълги експедиции с дълбоки пропасти и голям брой участници, използването му дава възможност за висока скорост на влизане и излизане по системите и е за предпочитане.

Всички останали възли могат да се ползват за тези закрепвания, но са неподходящи, поради трудното им изпълнение.

Възли за свързване на въжета и примки

Двоен тъкачески

Използва се за свързване на въжета, както с еднаква, така и с различна дебелина; за направа на примки. Има голяма якост – около 55%.

Насрещна осмица

Използва се за свързване на въжета с еднаква дебелина и за въжени примки. Якостта на осмицата е до 47%.

Насрещен водачески

Използва се за свързване на примки от въжета и от тръбни ленти. Нарича се още– лентов възел, тъй като е единственият възел, с който се правят примки от ленти.

Възли със специално предназначение

Самозатягащи се възли

Използват се обикновено при аварийни ситуации, ако някой от самохватите се повреди, загуби или спре да зацепва. Якостта им е близка до тази на обявената якост на опън на въжето, от което са направени. При направата им е достатъчно сигурно да се използват тънки въжета с дебелина 5 мм – 6 мм.

Познати са над 18 вида самозатягащи възли. Най-подходящи са класическият самозатягащ възел, кръстосаният самозатягащ и неговата разновидност с карабинер, както и възелът с карабинер “Бахман”.

Амортизиращи възли

Връзват се обикновено на въжето, съединяващо основните с допълнителните закрепвания при дублирането им. Използват се за случаи, при които динамичните натоварвания на допълнителното закрепване би могло да бъде по-високо. Употребата им е особено необходима при явни признаци на износени въжета, както и на въжета под 10 мм (9 мм).

Възлите, които се използват в практиката са пеперуда и водачески.

Действието на амортизиращия възел се изразява в поемане на висока част от енергията, посредством претриване на витките на възела по време на неговото стягане (след действие на амортизиращ възел, възелът се премахва от въжето чрез срязване, а въжето би следвало да се бракува)

Възли за направа на импровизирани установки

Тези възли биват няколко вида, като в повечето случаи се използват в техниката на спасяване.

Спирачен възел

Използва се за регулиране на движението на въжето, което минава през него, чрез триене във витките му, при натоварено въже при спускане. Използва се при спускане на отвеси на пострадал или на тежък багаж.

Възел Реми

Използва се за направа на блокираща ролка за извличане на багаж или на пострадал, при липса на достатъчно инвентар. Начинът му на изпълнение е същият като при спирачния възел, като във витките се поставя втори карабинер. Така възелът се превръща в автоблокиращ. С махането на втория карабинер, възелът отново се превръща в спирачен.

Възел Сърце

Това е помощен възел, който се използва при липса на инвентар, за натягане на тролей, като отново се разчита на двата карабинера във възела, които го превръщат в автоблокиращ. За разлика от спирачния възел, чрез възела сърце не може да се контролира въжето в двете посоки. Недостатък на възела е трудното разфиксиране на въжето с него.

Възел Маринер

Използва се за направа на отклоняващо закрепване при извличане на пострадал и тежък багаж. Възелът дава възможност отклоняващото закрепване (примката) да бъде коригирано или свалено, докато въжето е натоварено.

Помощни възли

Стреме

Има ограничено приложение в ТЕВ. Използва се при направа на педал за свързването му с карабинера на водещия самохват. В строго определени случаи, когато се налага, може да се ползва за направа на допълнително или междинно закрепване, при което не може да се използват възли осмица или деветка, поради недостиг на въже. Може да се ползва също при необходимост (при недостиг на въже) и като междинно звено на парапети. Възелът е от тип самозатягащ.

Котвен възел

Използва се за привързване на клупове, направени от деветка или осмица, а така също и на примки към таванни планки и отклоняващи закрепвания, когато не се налага поставянето на карабинер.

Да се запомни!

Оставащият край при направа на какъвто и да е възел не трябва да е под 5 см.

При използване на единичния булин, независимо от това дали е с единично или двойно въже, задължително е да се осигурява с допълнителен контролен възел.

При използване на самозатягащи възли, въжето, от което са направени, трябва да бъде по-тънко от това, около което се правят.

Примки

Използват се за направа на закрепвания върху естествени опори, за направа на отклонители на въжето в отвеси, при спасителни операции, при пренос на товари и багаж. При направата на примки от въже с дебелина до 8 мм се използват възлите насрещна осмица и двоен тъкачески, а при въже с дебелина над 8 мм – насрещен водачески. При направа на примки от тръбна лента задължително условие е те да се съединяват чрез насрещен водачески възел.

Въпреки наличието на възел, практическата якост почти не се променя и остава в границите на стойността, обявена от производителя. Дори в някои случаи тя може да нарасне над тази стойност, в зависимост от начина на употреба.

Помощни съоръжения, направени от въже

Да се запомни!

Въжето е най-ценното и “най-скъпо” на спелеолога.

Чрез него той винаги може да стигне до дъното и винаги може да се качи на повърхността, дори когато личната му екипировка липсва?!:

- Въжето може да се ползва като съоръжение за спускане (с използване на спирачен възел);

- Въжето може да се ползва на мястото на самохват (чрез самозатягащи възли);

- Въжето може да се ползва за гръдна лента;

- Въжето може да се ползва за направа на временен педал (чрез клуп)

- Въжето може да се ползва за направа на импровизирана седалка;

“Винаги е по-добре да имаш по-къси въжета и дълъг живот, отколкото ......” – Н. Кастьоре.

Тема 8. Техника на проникване в пещери и пропасти

Техника на единичното въже

Всички пропастни пещери са характерни участъци в тях, които се наричат – отвеси. Основният начин, по който се преминават отвесите, е с помощта на въже. В България се използва т.нар. Техника на Единичното Въже (ТЕВ). За разлика от стария начин на екипиране, при ТЕВ се използва едно въже, като се обединяват работата на спелеолога по въжето и осигуряването на спелеолога от него. Заради по-голямата работа, която въжето извършва, се налагат и по-големите грижи за него. Едно от най-важните неща, които се следят при екипирането, е преминаването на въжето по отвеса, без то да трие по стените по време на слизане или изкачване на спелеолога. Ако в определени случаи (много рядко) се получи триене, трябва да се предприемат съответните строги предпазни мерки.

Освен това условие, използването на добра екипировка с гарантирани от производителя качества заедно с недопускането на грешки по време на работа с въжето и правилната и отговорна работа на спелеолога по въжето, като цяло допринасят за високата сигурност на системата.

При ТЕВ основният начин за движение на спелеолога по въжето нагоре е методът Дед (жаба), а надолу – чрез съоръжения, които чрез триене регулират скоростта на спускане.

Техника на екипиране

Закрепвания

Видове закрепвания според опората

Съвкупността от всички елементи, с които се оборудва дадена опора, на която се фиксира въжето, се нарича закрепване. Сами по себе си опорите, на които се прави закрепването, биват два вида:

- естествени. Те могат да бъдат: скална халка, издатък, дадено синтрово образувание, скален блок, ствол на дърво и др.

- изкуствени. Те могат да бъдат скален клин, ролплъгов клин, клема, ексцентрик. Рядко, но практиката познава и други видове изкуствени опори като теглич на автомобил, метално магаре или дървени талпи над отвора на пропастта и др.

Видове закрепвания според функцията, която изпълняват

Според функцията, която дадено закрепване изпълнява, закрепванията биват основно, допълнително, междинно и отклоняващо.

В повечето случаи при екипиране на системите се използват изкуствени закрепвания чрез самопробиващи ролплъгови клинови, тип спит. Чрез тях се създават неограничен брой изкуствени опори, които позволяват правилното позициониране на системата в пространството и безаварийната работа на спелеолога по нея. Изискванията за максимална сигурност при използване на ТЕВ налагат всяко закрепване да бъде дублирано. Всяко закрепване, което е дублирано, се нарича основно закрепване, а дублиращото – допълнително. Във всеки един момент и във всяка една точка на системата всяко закрепване може да смени функцията си от дублиращо в основно. Взаимното разположение на двете закрепвания, начинът на фиксиране на въжето към тях, позиционирането на закрепванията трябва до максимум да ограничават възникването на динамични натоварвания по системата в случай на разрушаване на някое от тях. Чрез същите закрепвания въжето се позиционира в пространството по начин, по който се избягва неговото триене в стените и ръбовете на отвеса.

При екипирането на отвеси с по-голяма дължина с оглед избягване на дълготрайни изчаквания на членовете на проникващата група, чрез което в много от случаите се избягва и възможността за хипотермия, по системата се правят т.нар. междинни закрепвания. Те позволяват на повече членове на проникващата група да работят едновременно по системата. Правилото, което се спазва при тяхната работа, е всеки един от спелеолозите, работещи по въжето, да е на отделно закрепване по време на спускането или изкачването. Не се разрешава повече от двама човека да висят на едно закрепване. В случаите, когато между междинните закрепвания има възможност за леко протриване на въжето в ръб на отвеса, но разстоянието между две закрепвания е достатъчно малко и не е необходимо да се прави допълнително междинно закрепване, се прави т.нар. отклоняващо закрепване. Важно е да се запомни, че отклоняващото закрепване не е елемент на осигурителната верига.

Видове закрепвания според направата им

Според начина на дублиране на основното закрепване се различават хоризонтално и вертикално дублиране. Хоризонталното дублиране се прави обикновено на основни закрепвания на парапети, осигуряващи подхода до началото на отвеса и на парапети за траверсиране. При хоризонталното дублиране допълнителното закрепване по възможност се позиционира на такова разстояние от основното закрепване, че дължината на въжето между тях да бъде по-малка от съответната граница H₀.

Основните закрепвания на отвесите се дублират вертикално. Когато е невъзможно дублирането по вертикала, може основното закрепване да бъде дублирано хоризонтално, но това е за предпочитане да се избягва или по възможност екипирането да става чрез примка, която обединява двете закрепвания с цел получаване на трето, при което натоварването се разпределя по равно в двете закрепвания. Закрепванията чрез примки, както вече беше споменато, освен че обединява точките и разпределя тежестта и натоварванията по равно върху тях, има възможност да смъкне и фактора на падане, да увеличи границата H₀ и по този начин да намали стойността на ВДН. За съжаление в практиката този начин на екипиране на закрепвания по-рядко се прилага.

Да се запомни!

Допълнителното закрепване ВИНАГИ е позиционирано над основното. Когато се налага още в самото начало на отвеса системата да се изнесе встрани, много често се налага основното закрепване да се позиционира над допълнителното. Начинът, по който се екипира дадената ситуация, е с удължаване на клупа на основното закрепване, така че то да достигне ниво под дублиращото закрепване. Друг вариант е използването на обединяващо закрепване чрез примки.

Да се запомни!

Всички разстояния между допълнителни и основни закрепвания не бива да бъдат по-малки от 50 см, въпреки че от гледна точка на теория това е подходящо. Не трябва да се допуска, тъй като под 50 см при забиването на ролплъговите клинове има голяма вероятност за напукване на скалата между тях. Същото се отнася и за направа на закрепвания в близост до ръбове. Ето защо т.нар. удължители, които се правят с цел направа на закрепване в близост до ръбове, също не са подходящи за работа при екипиране, тъй като нарушават принципите на екипиране на отвеси. За съжаление у нас все още много клубове ползват този тип съоръжения.

Позиционирането на закрепванията се прави на оптимално разстояние едно от друго, като при дублирането фиксирането на въжето е по възможност без корем. Това гарантира ниска степен на натоварване на дублиращото закрепване при евентуално разрушаване на основното закрепване.

При екипиране чрез примки разстоянието между основното и допълнителното закрепване функционално може да се намали под границата 50 см, без двете закрепвания физически да са на разстояние под 50 см едно от друго. Начинът, по който това се постига, е чрез направата на обединяващо закрепване, на едно от рамената на което се прави амортизиращ възел.

В много случаи, заради спецификата на дадена система, се налага за направата на основно закрепване да не се използва една опорна точка, а две. В този случай закрепването е под формата на У. При направата на У-закрепване трябва да бъдат спазени някои правила. В повечето случаи опорите са позиционирани в различни хоризонтални равнини, рамената на закрепването сключват с тях различни ъгли и много често дължината на рамената е различна. Всичко това прави У-закрепването в по-голяма или по-малка степен асиметрично. Това от своя страна трудно дава възможност за преценка на равномерното натоварване на всяка от опорите. По отношение на правилата, които трябва да се спазват, трябва да се има предвид, че ъгълът между рамената не трябва да е по-голям от 120⁰, независимо от симетричността или асиметричността на закрепването. Асиметричните закрепвания винаги се натоварват неравномерно. Обикновено винаги рамото фиксирано по-високо се натоварва повече. Много често при асиметрично закрепване се ползва ъгъл, който е по-голям от 120⁰. При това трябва да се има предвид, че пренатоварването на дългото рамо може да стигне 20% - 30%. При разрушаване на която и да е от опорите на У-закрепване, факторът на падане е нисък, но има възможност от удар на спелеолога в стената на отвеса, поради пандюлът, който е неизбежен. При направата на такива закрепвания, трябва да се има предвид и ъгълът, под който планките се натоварват. Профилните планки са устойчиви до 45⁰ натоварване. Това може да се избегне при използването на таванни планки. За избягване на проблема с ъгъла между двете рамена, тяхната дължина, натоварването върху тях може да се избегне, чрез екипиране с обединяваща примка.

Видове системи – предназначение и направа

Вертикална система

За да се премине по даден отвес, преди всичко трябва да се изгради съответната система, по която спелеологът да се придвижи до дъното. В този случай ще разгледаме подробно изграждането на вертикалната система.

Изграждането на вертикалната система започва с направата на точката на закрепване, ако за такава не се използва естествена опора. Самата точка на закрепване се прави чрез самопробиващ ролплъгов клин (спит). Спитът се монтира в скалата на няколко фази:

Фаза 1. Намиране на подходящото място. Мястото трябва да отговаря на следните изисквания:

- да бъде здраво

- да е без видими пукнатини

- да не издава кух звук

- да не е калцитно образувание

Мястото трябва да се избере по такъв начин, че най-елементарно да може да бъде изпълнена системата, да няма затруднения по време на нейното изпълнение, да създава лесен и безопасен подход към системата. При условие, че дъното се вижда и отвесът не е голям, за да са необходими междинни закрепвания, мястото трябва да бъде така избрано, че въжето да не опира стените на отвеса.

Фаза 2. Подготовка на мястото, където ще се монтира спита

По време на тази фаза, трябва добре да се оформи мястото, където ще бъде позициониран спитът и респективно – планката. Много често скалата не е идеално гладка. По нея може да има калцитни отлагания, които като цяло могат да доведат до некачествен монтаж на ролплъговия клин, и в последствие .... Калцитната кора трябва да се премахне в радиус поне 10 – 15 см, след което е добре да се наложи планката, за да се види как ще легне на стената и в каква посока ще е натоварването (ако е профилна). С практиката спелеологът може да подготви съответното място, без да е необходимо да налага планка на мястото или да пуска въже. Мястото около спита трябва да бъде подравнено с цел планката да легне много добре към скалата. Това се извършва по следния начин: спитът се навива на дорника и чрез коронката на спита се оформя мястото, където ще бъдат положени съответният спит и планка.

Фаза 3. Направа на легло за спита

Леглото на спита се прави в центъра на оформената по-рано равнина като при всеки един два удара на дорника, ръчно завъртаме поне на 45⁰ самия дорник. В началото ударите могат да бъдат с по-голяма честота и с по-малка сила, докато не се оформи началото на легло за спита. След това ударите започват да бъдат с по-малка честота и по-голяма сила. Хубаво е при всеки удар дорникът и спитът да се въртят поне на 45⁰, като на всеки три – четири удара спитът трябва да се изважда и да се почиства съдържанието в него. Леглото на спита може да се почиства с 30 см маркуче, чрез което спелеологът продухва дъното на леглото. В зависимост от твърдостта на скалата, дълбочината на леглото се прави колкото спита или с размер малко над спита. Точният размер се постига чрез практиката.

Фаза 4. Монтаж на спита

Спитът се монтира чрез конус, който се поставя на върха му. Спитът заедно с конуса се полагат в предварително изчистеното и подготвено легло. С няколко силни удара спитът се монтира в леглото. По време на ударите дорникът не се върти под 45⁰, а се държи стационарен. При правилно оформено легло и дълбочина, след няколко удара спитът ляга на едно ниво със скалата и е готов за употреба. Дорникът се развива обратно на часовниковата стрелка и преди да се постави планката, отворът на спита се смазва.

Цялата процедура се повтаря за направата на допълнителното закрепване, след което към спитовете се монтират планки. На тях се закачат карабинери (овал с муфа). След закачането, карабинерът трябва да бъде обърнат с палеца към спелеолога или в посока навън от скалата. След направата на подходящите за съответния случай възли, въжето се закача на карабинерите, като с това се приключва първият етап на изграждане на системата.

Ако се използват лентови примки, примката се закача на карабинерите, така че двете точки на закрепване да бъдат обединени в общ ринг, на който се закача друг карабинер, оставен да виси в свободно състояние. Опънатата част между двете точки на закрепване се взима, прави се витка, която се закача в карабинера. По този начин, видимо се получава т.нар. У-закрепване между двете точки. Обединяващото закрепване се различава от класическото У-закрепване по направената витка и по възможността факторът на падане, чрез направата на допълнителен лентов възел на по-дългото от рамената, който се намалява до нива под 0.3. От друга страна по време на работа по системата всички динамични натоварвания се разпределят по равно на двете закрепвания. В този случай не говорим за основно и допълнително закрепване, а за лентово закрепване.

След направата на началното закрепване по системата, в зависимост от отвеса (дължина, наличие на опасност от падащи камъни, наличие на остри ръбове и пр.), се изпълняват т.нар. междинни закрепвания и отклонения.

Междинните закрепвания се изпълняват по същия начин като основното или дублиращото закрепвания. В случая междинното закрепване няма дублиращо и при него не може да се използва лентовото закрепване. При отклоняващото закрепване, въжето просто се отстранява от мястото, където може да бъде повредено (място трудно за преминаване от спелеолога). (Виж т. II.1.b).

При направата на междинното закрепване спелеологът трябва да се съобрази с устройствата, чрез които останалите членове на групата се спускат, на базата на които трябва да се направи достатъчен корем между закрепванията. Чрез този корем членовете на групата трябва да могат да преминат безпрепятствено и безаварийно съответното закрепване.

Хоризонтален парапет

Хоризонталният парапет се използва при преминаване на хоризонтални участъци с висок рисков фактор или за направа на подвеждане към вертикални системи с цел безопасния и комфортен подход към нея.

При направата на хоризонталните парапети трябва да се спазват определени изисквания. За точките на закрепване трябва да се избират сигурни естествени или изкуствени опори. Трябва да се внимава за възлите, които се използват при междинните и крайните закрепвания, а така също и за разстоянието между самите закрепвания, които трябва да бъдат на достатъчно комфортно разстояние едно от друго.

Вертикален парапет

Вертикалният парапет почти не се използва в спелеологията или ако се използва – то е много рядко. Обикновено се прави извън пещерата и много рядко вътре в нея с цел елементарен и безавариен подход към пещерата или обезопасяването на голям наклонен участък както в нея, така и извън нея.

При направата на вертикалния парапет, винаги е за предпочитане междинните закрепвания да се правят чрез лентови примки и шкотови възли с цел по-лесното дезекипиране в последствие. Вертикалният парапет се прави при подхода или проникването в големи пещери, при които последното нещо, за което членовете на експедицията се безпокоят, е инвентарната база и средствата за набавянето й.

Вертикалният парапет се изпълнява, като се спазват същите принципи на екипиране като при хоризонталния парапет.

Система за преминаване на тавани

Системата за преминаване на тавани е по-скоро тренировъчна, отколкото практична. Въпреки това на дадени места тя може да бъде единственото средство, чрез което да се премине даден участък. Поради това нейното изучаване не трябва да се изпуска от общата подготовка на спелеолога. В България не се срещат места, които да се преминават “на таван”, но българските спелеолози до известна степен са доста добре подготвени за този начин на изпълнение и преминаване на система.

Същественото при тази система е, че за разлика от хоризонталните парапети, въжето между точките на закрепване трябва да бъде опънато. Точките на закрепване трябва да бъдат на максимално близко разстояние с цел бързото преминаване по системата.

Тролей

В някои ситуации в дадени участъци може да се използват т.нар. тролеи. Това е хоризонтално опънато въже на разстояние от земята, което се използва за транспортни нужди или в аварийни ситуации – за пренасяне на пострадал.

Опънатото въже за тролей обикновено създава по-голямо чувство за сигурност по преминаване по него, отколкото провисналото въже. За съжаление това чувство е прекалено измамно, тъй като колкото повече е опънато едно въже, толкова по-лесно то може да се скъса при натоварване. С други думи, ако ъгълът на провисване е около или под 100, натоварването в точката на закрепване може да нарастне 3 – 4 пъти повече, което от своя страна е предпоставка за сериозен проблем. В този случай теглото на спелеолога вече не е 80 кг, а насилствено принуждаваме въжето да понесе натоварвания от 240 кг нагоре. Границата, при която въжето започва да се пренатоварва, е 300.

Принципно същият ъгъл влияе и върху хоризонталния парапет и това винаги трябва да се има предвид.

Да се запомни!

При направата на тролей въжето е достатъчно да се опъне само на ръце.

Техника на проникване в хоризонтални пещери

При всяко проникване, дори и в хоризонтална пещера, трябва да се спазват някои общи условия:

- извлича се информация от групи, които са влизали в съответната пещера или от техническо описание се прави оценка на трудните пасажи и опасностите, които те могат да създадат при неправилното им преминаване.

- определя се вида на екипировката, нейното количество (сама по себе си част от екипировката трябва винаги да бъде в повече от гледна точка на оказване на първа помощ)

- изграждане на схема за алармиране при възникване на инцидент или пресрочване на контролното време

- преценка на възможностите на участниците в групата или, при по-голям брой хора – разделянето им на групи.

В повечето хоризонтални пещери не се срещат отвеси в пълния смисъл на думата, което разбира се не пречи те да са пълни с вертикални пасажи, траверси, които да се преминават на класика. При преминаването на такива участъци, групата винаги трябва да има къси въжета за подсигуряване на безопасното преминаване, което от своя страна води до нуждата и необходимостта от седалка, осигурителен ремък и поне един самохват. От друга страна, създаването на т.нар. осигурителен парапет води до създаване на определен брой опори. Колкото и да е елементарна пещерата, при екипирането на такива участъци винаги трябва да се спазват всички правила за правилното им преминаване.

Всеки един от участниците трябва в своето лично оборудване да носи късо въже и един – два карабинера за евентуални рискови ситуации.

Да се обръща внимание на руси пички, които дрънкат из галериите.